Не знам какво да напиша за тази книга. Честно казано не знам какво да мисля за нея. Чудя се, дали не съм пропуснала някоя важна част, заради която не съм я разбрала напълно. Връщам се назад в мислите си и знам, че съм прочела съсредоточено всяка дума и буква в нея, защото историята макар и крайно странна,е написана увлекателно, почти пристрастяващо. Четеш и не можеш да се откъснеш.
Йонгхе е средностатистическа посредствена съпруга и домакиня. Тиха, незабележима жена, която е по-скоро като практична и удобна обувка за съпруга си, отколкото партньор. Докато не започват да я преследват натрапчиви сънищ, наситени с много кръв и жестокост, които провокират в нея решението да се откаже от консумацията на месо и всякакви животински продукти. Принципно за целите на своята история Хан Канг можеше да избере и друг катализатор на събитията, защото вегетарианството определено не е водещата тема в книга. Тя е просто искрата. Но това е наистина умен и съобразителен избор, защото подобед род катализатор на събитията може да предиузвика цунами. Млада жена, която е част от патриархално общество с многовековни традиции в храненето, отказва да яде месо, без видима причина. „Заради съня“ е далеч от уважителна причина за подобен род решение. Хан Канг използва изключително умело наситеността и пластовете на екстремизма.
Ако има нещо, което ми убягва в тази история е причинността за тази крайност. Разбирам смисъла, разбирам посланието и силното желание да се подчертава, да изпъква, да избухва със своята острота в ума на читателя. Но логично-следствената връзка, която обяснява поведението на Йонгхе за мен остава пълна мистерия. „Заради съня“ е абсолютно недостатъчна причина, колкото и да се фиксира и пренавива. И да, слагам на кантара и изпъленото с насилие детство на Йонгхе. Но въпреки това не мога да открия достачно натрупване за подобен род крайност. За мен това отнема част от тежестта на последвалите събития в книгата, защото те остават в безтегловността на една прозрачна, безплътна екстремност.
Като изключим това, откъде тръгва единственият ми и кажи-речи оновен проблем в идеята на книгата, всичко останало е обвито в много изразителен професионализъм. Всяко изречение оттук насетне вае идеята на Хан Канг за крайностите, правото на личен избор, възприятието и отношението към света. Всяка дума е стрела в идеалния център. Всичко започва с решението на Йонгхе да спре да яде месо, но това е по-скоро клечката кибрит, която да възпламени пожара. Историята бързо променя облика си и в края на третата част вече е трудно да се определи дали Йонгхе е неразумна или може би е единственият човек с достатъчно разум в главата си, за да защити позицията си. И тъкмо в тази тънка граница се крие виртуозността на разказа. Наративът на Хан Канг носи по-скоро информативен наклон, отколкото емоционален и може би благодарение на това, успява да насложи толкова много пластове към историята на Йонгхе в своите кратки 200 страници.
Определено ще запомня тази книга. И още дълго време ще предъвквам в ума си изтерзаната душа на Йонгхе и нейния вик.
Reader Sense 