"Карневал" – Д.Г.Хорс (Ревю)

Заглавие: „Карневал“

Автор: Д.Г.Хорс

Издателство: Ерове


Брой страници: 92
Година: 2021
 
 
„Карневал“ е първата книга на Тодор Станчев, която излиза под логото на издателство Ерове. Съдържа десет кратки разказа, които с лекота обхващат и притеглят противоположностите една към друга. 
Някои от разказите ще докарат усмивка на лицето ви, други ще проскърцат зловещо с нокти по вратата. Ще ви донесат тъга, после утеха. Но преди всичко ще ви поднесат разнообразие. Разказите от Карневала са странна микстура от цинизма на съвременното и античността на миналото, оплетени едно в друго. 
Тодор Станчев стъпва върху знанията си и създава истории около детайлите. Сещам се за онзи съвет на Краля. В който казва, че идеята е като вкаменелост. Ти си човекът, който трбва да я изкопае, изчисти и култивира. Тодор Станчев е направл точно това – превърнала е вкаменелостите си в кратки разкази.
Какво са вкаменелостите в този слупай – ами някой обичай, легенда, суеверие, някоя стара приказка, окултни предмети или изживявания. Зрънце истина, зрънце душа, понякога дори налудничава фантазия, около която се изгражда историята. Не всички разкази ми влязоха под кожата. Не всички се превърнаха в акорди. Но това ме кара да се замисля за нещо друго. Всички сме различни. А това означава, че всеки ще намери нещо за себе си сред историите на Tодор Станчев.

Силно впечатление ми направи преплитането на окултно и мистицизъм със суровата реалност. Героите на тези истории са толкова истински, колкото е и съседът от горния етаж или фризьорката ви, кредитния ви консултат в банката, хора от плът и кръв, пълни с недостатъци, особености и човечност. И в същото време се намират някъде извън времето и пространството, обсебени от своята мания, от своята същност, оголена безкромромисно пред читателя. 

Лесно е да залепим етикет на нещо, да сложим клеймо. Но истории като тези, които ще откриете сред страниците на „Карневал“, ме карат да се замисля за това, колко цветове стоят зад един етикет. Кара ме да е замисля за различните лица, пред които понякога се изправя приемствеността. Колкото и шантави да са те. Колкото и да са различни от нашето собствено възприятие. Не е нужно да приемем нещата, които не разбираме, които са далеч от нас като светоглед, морал, амбиции, вяра, принципи, ценности, жекания, мании. Нужно е просто да не ги осъждаме.
„Карневал“ ще ви предложи пъстър калейдоскоп от кратки истории, които ще ви провокират. По-интересно е как. 
 



***Благодаря на Издателство Ерове за предоставената възможност! ***

"Червенохалата" – Цветелина Владимирова (Ревю)

  

  Заглавие: „Червенохалата“

Автор: Цветелина Владимирова

Издателство: Orange Books
Брой страници: 576
Година: 2021

 

Затворих последната страница на „Червенохалата“ и ми се прииска да разгърна отново първата. Така става с хубавите фентъзита. Четеш ненаситно, докато не стигнеш края, а после не ти се сбогува. 

С последните страници се замислих за нещо. Знам, че епилогът на една книга обикновено е тийзър за следващата, като скрити кадри след надписите в края на любим филм, но свикнах да го приемам като малка утеха. Мъничък стимул, от който имам нужда, за да мина през вратата и да я затворя след себе си. Малка утеха, преди да започне трескавото очакване на следващата книга от поредицата.  В този ред на мисли „Червенохалата“ е една от онези книги, след които имам нужда от тази мъничка утеха.

Цветелина Владимирова този път е избрала да ни потопи изцяло в света на магията, разтваряйки пред нас портите на Ферисея –  земи на магьосници и вещици. Но нека да се върнем в началото – при Червенохалата, където започва всичко.
Аварис Червенохала е наследница на най-силния род вещици –  Перуновите вещици, заклети да бъдат щит и опора на магьониците. Аварис е потомка на самата Червена хала. Във вените й тече древна и могъща кръв, която се разпалва лесно и гасне трудно. 

Но Аварис дори и не подозира каква сила притежава, тя израства далеч от всичко това в света на хората, където магията е слаба. И макар че получава подобаващо обучение от своята баба – старата Червенохала, Аварис знае повече за магията, отколкото за нейното практическо приложение. И затова си има причини. Твърде много магия ще привлече ненужно внимание в земята на човеците. Това принуждава двете вещици да се придържат към знахарското лице на силите си –  повече билки и по-малко енергийни ефекти. 

До момента, в който не пристига вестоносец от кралство Среброгория, изискващ старата Червенохала да плати дълговете си към стария крал.
Аварис е принудена да замине и да се върне във Ферисея. Макар че „принудена“ не е точната дума, не и предвид нивата на адреналин и нетърпение, които заливат младата вещица при мисълта да се върне отново в земите на магията, където принадлежи.  Това ме накара да се замисля, за онези думи „дърво без корен“. Цялата история, която е написала Цвети Владимирова е много красива, богата, изпълнена с тайнства и аромати, с магия и огън, с опасности, чар и емоция, но дълбоко по всичкото това богатство се крие една много красива и простичка идея – Аварис е едно младо момиче, което търси свето място в света и сред хората. Аварис израства чужда на своите, вешица в света на хората. И когато се връща във Ферисея това не се променя особено, просто се превръща във вещица сред магьосниците, което е като че ли не по-малко чуждо, не по-малко самотно. Единственото място, което се преполага че трябва да бъде нейн дом, а именно Кралството на вещерите, й е още по-чуждо и от земите на хората. 

Аварис не принадлежи никъде и колкото и да е вироглава, горда и свободолюбива, тя има нужда като всеки друг човек да принадлежи някъде, да бъде част от нещо, да има близък, на когото да се опре, земя на която да седне без да мисли, че някой може да я нападне в гръб, врата, която да затваря само когато поиска, а не по принуда.
Тази чиста и хубава идея е поднесена с много разкош и внимание към детайла. Ферисея е чудна, написана с размаха на магьосница, опасна и и примамлива като дълбоките езера на самовилите, горда и чиста като снеговете на Среброгория, огнена и непредвидима като Жарна земя, място от което не искаш да си тръгнеш, макар и да те държи на тръни през нощта, когато сенките се спуснат над земята. 

Цветелина Валадимирова използва класически идеи и мотиви и малко славянска митология за основа на своя свят, но не потъва в морето на утъпканите стереотипи, защото героите й носят ярки, и под ярки имам предвид многоцветни, индивидуалности. Аварис не е вещицата, която сме свикнали да срещаме в книгите и приказките. И далеч нямам предвид външния й вид. Това, че е красива одрасква само повърхността на присъствието й. Тя е дяволита, ужасно горда и изтъкана от добри намерения, вещерски чар и неособено приятна персоналост. Аварис не се интересува от глупавите закони на хората, нито от префърцунените правила на магьониците. А това понякога изцапва ръцете й с кръв. Но не притеснява съня й, защото делата й са били справедливи, дори и ако това е отмъщение или убийство. Аварис не позволява лесни отговори и не приема половинчато отношение, нито някой да контролира живота й. 

Не ви казах много за сюжета и другите герой. Не го бях планирала така, но ще спра преди това ревю от свободно съчинение да се е превърнало в досадно. Ще ви кажа само че и останалоте герои на Цвети Владимирова са също толкова пленителни, противоречиви и изтъкани от силни и слаби страни, от грехове, съмнения и човещина. А емоциите които забъркват взаимоотношенията им са плод на една много добре изградена мрежа от събития в тяхното минало и настояще. 

Много харесах трилогията Проклятието на Воронина, когато я четох преди години и тогава също смятах, че Цветелина Владимирова пише прекрасно и създава магия, но сега четейки „Червенохалата“ разбирам, че е надскочила себе си. За което мога само искрено да й се възхитя. Очаквам с нетърпение и приятна тръпка следващата книга. Която силно се надявам да носи също толкова красива корица, колкото и тази.

"Скандалният живот на Евелин Хюго" – Тейлър Дженкинс Рийд (Ревю)

 

  Заглавие: „Скандалният живот на Евелин Хюго“

Автор: Тейлър Дженкинс Рийд

Издателство: Locus/Intense
Превод: Катя Перчинкова
 
Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 
Брой страници: 496
Година: 2021
 
 
Първата книга, издадена у нас на Тейлър Джейкинс Рийд „Дейзи Джоунс & The Six“ попадна в полезрението ми заради добрата реклама в социалните медии. Затова, когато се наредих на щанда на Локус на съответния Панаир/Алея на книгата, вече имах чувтсвото, че очаквам тази книга отдавна. Започнах да я чета малко след това по време на едно пътуване, без изобщо да подозирам в какво се забърквам, защото историята на Дейзи и Шесторката надмина всичките ми очаквания. 
 
Това ще ви помогне да разберете, защо подходих предпазливо със „Скандалният живот на Евелин Хюго“. След толкова силно първо впечатление има само два начина, по които може да се развие втората среща. Да бъде пълно разоарование или да се превърне в любов завинаги. 
Наистина не исках да бъде разочарование. Затова изчаках и за пръв път следях умишлено коментари в интернет, четях ревюта, търсех такива. Това ми се случва за пръв път. В крайна сметка преобладащо положителната оценка ми вдъхна малко кураж и този път заслушах в Storytel историята на Евелин Хюго. 
 
Като на втора среща вече подготвена 🙂 –  с ясното съзнание, че Евелин Хюго не съществува. Тя е измислен герой с измислен живот. Няма да търся нейни филми по средата на книгата, за да я видя и разбера по-добре. 🙂 Няма и нужда. Защото Евелин Хюго е пълнокръвна личност, чиято слава заживя собствен живот извън страниците на биографията й.

Коя е Евелин Хюго? Сексбомба, както я определят таблоидите. „Сексбомбата Евелин Хюго се жени за трети път!“ Знойна красавица, с тюркоазени очи и буйни руси къдрици, която гледа на живота достатъчно цинично, за да не скромничи изкуствено и да се преструва, че няма най-жестоките гърди, по които всички мъже и немалко жени точат лиги. 
 
Евелин е звезда. Лошото момиче на Холивуд. Всички искат да знаят какво прави Евелин, какво мисли, с кого излиза, с кого се среща тайно, за кого се жени. А сватби има в изобилие.
Евелин е талантлива актриса. Пресъздала е едни от най-силните, изкусителни, магнетични и чувствителни женски роли във и извън Холивуд. Емблематични роли, които са овековечили обожанието на публиката към нея. Страстта и отдадеността, с които актрисата изгражда своите образи на екрана събуждат сурово преклонение и възхищение към професионализма и дарбата й. А конфликтите, които причиняват тези роли във вътрешния й свят, единствено засилват вдъхновението, което събужда. 
 
Евелин е простосмъртна жена, която ще живее завинаги в сърцата на своята публика.
Тя е свободолюбив дух, който отказва да се подчини на желанията и еснафщината на обществото. Евелин обича с цялото си сърце и душа. Обича отвъд определенията за пол и благоприличие. Обича сцената пред и отвъд прожекторите, обича камерата, защото тя е нейната врата към света. А Евелин има какво да каже. 
 

Евелин Хюго застава зад магнетофона на младата журналистка Моник и разказва историята на своя живот  без свян, без тайни, с пълната откровеност на човек, който е приел себе си такъв, какъвто е. Глупаво е да не съжаляваш за нищо в този живот. Но не всеки може да приеме постъпките си и последствията от тях. 
Мога да кажа, че историята на Хюго е вдъхновена от една или друга актриса, всички виждаме малките препратки. Но да ви кажа честно това е последното нещо, за което се сещам, пишейки този текст. И затова харесвам толкова много Тейлър Дженкинс Рийд. Нейната Евелин Хюго не е събирателен образ на холивудските звезди Тя е Евелин Хюго – единствената и неповторима, от плът и кръв, която ще остане завинаги толкова ярка в сърцата на почитателите си.

"Глина" – Виктория Бешлийска (Ревю)


Заглавие: „Глина“
Автор: Виктория Бешлийска


Издателство: Софтпрес
 
Брой страници: 368
Година: 2020
 
 
 

Минаха три месеца, откакто прочетох „Глина“ и аз все още не мога да си събера ума и да напиша някой смислен текст. А ми се иска. Вече дори не се опитвам да го нарека „ревю“, защото тази дума ми се струва твърде висока топка към този момент. Обикновено не си позволявам да изостана толкова дълго с някой текст, защото паметта ми е слаба и браздите бързо избледняват. Емоциите остават по-дълго време, но когато не можеш да ги облечеш в думи и да ги подкрепиш с герои или сюжет, изглеждат много голи и повърхностни. 
 
От момента, в който Софтпрес обявиха своя проект с Виктория Бешлийска, фейсбук наистина избухна в цветовете на „Глина“. Признавам си, че подхождам с известна доза недоверение към книги, които се врязват толкова ярко в медийното пространство. Отчасти заради натрапващата се вълна, отчасти заради старите навици да бягам от мейнстрийма, което е и основната причина да открия някои книжни бижута години след като глобалната им аудитория е затвърдила многократно техните качества. Но каквито и да са причините, резултатът е на лице. „Глина“ ме заинтригува още с излизането си. Съмненията в мен се прокраднаха и застояха, но по стечение на обстоятелствата все пак посегнах към нея с крехката стаена надежда, че няма да е прехвалена. И за мое огромно удоволствие всеки инч от тази ефирна надежда доби плътност и цвят. 
 
Виктория Бешлийска е написала една простичка в основата си, но много силна, въздействаща и най-вече българска история. Тя ме връща обратно в Йовковите разкази, носи тяхната мелодичност, пробожда ме със същата нежност, просмуква се през кожата ми с крехката си острота, вплита се в мускулите и се обвива около костите ми, достигайки онази тънка струна, която вибрира във всеки българин. Няма значение какви сме днес, нито какви не сме. Тази струна лежи тихичко в гръдния кош и почива, докато думи като тези на Бешлийска не я събудят. 
 
През цялото време, докато чета „Глина“ мисля за български шевици, за тяхната красота и богатство, стройни като снагата на Жара, с тъмните емоции в погледа на Велико и дивните свободолюбиви шарки, същи като душата на Боя. И онзи здрав, лъскав и дебел конец, който рисува пътя в лабиринта на шевицата, който толкова ми напомня на Зевна. Историята може да е за Жара, но започва и завършва именно с тоя конец, като всяка шевица, със Зевна. Младата Зевна, която бяга сама в проливния дъжд, трудна с Жара. Зевна, която стои изправена на границата между живота и смъртта. Зад нея няма нищо, освен проклятие и смърт. Пред нея в мъглата и силния дъжд е новият живот, животът, който расте вътре в нея. Завна се изправя пред бездната на самотата, на отлъчването, на отхвърлянето. Врата след врата се затварят пред младата жена. Хората са боязливи. Никой не смее да вземе сама бременна и чужда жена у дома си. Но за всекиго има място под слъцнето. За Зевна и Жара също. 
Тяхната история Виктория Бешлийска заплита с вещината на майстор-разказвач.  Историята, която разказва, е като глината – мека, нежна и плътна. Запълва отпечатъците ти и извайва пръстите с думи. 
 
Чувствам се непохватна до нейното перо, собствените ми думи изглеждат сковани и ръбести до излятите ситни глинени съдинки между страниците на тази книга. Думите й изглеждат едновременно спонтанни и добре обмислени. Като нещо, което дълго време е назрявало в теб, като труд, за който си работил години наред и в точния момент  като натежал върху клоните плод се откъсва и изсипва върху страниците. 
 
Думите имат невидима и могъща сила, която рано или късно ни застига. Думите издигат в небесата и погребват в земята. Думите са голямата любов на Виктория Бешлийска и си личи по всяко едно изречение. Нейните думи  са пропити с магия, изваяни от сръчните ръце на майстора-грънчар, ситно и красиво  избродирани по бялата риза на млада самодива. Думите й витаят в мен дълго след като са разказали историята си, връщат ме към нея, теглят ме към грънчарското колело в къщата на Велико и шепнат тихичко в ухото ми сладки заклинания. Дълго време ще помня думите на Виктория Бешлийска. „Глина“ ще бъде една от онези книги които просто безмълвно даваш на друг. Без представяне, без обяснения, без анотации, като красиво изписана глинена стомна пълна с чудотворна вода. Няма нужда от друго, думите й сами ще свършат магията си.

"12 часа преди Коледа" – Десислава Чучулайн (Ревю)

Заглавие: „12 часа преди Коледа“

Автор: Десислава Чучулайн

Издателство: Orange Books
 
Брой страници: 264
Година: 2019

 

 

Ще ви споделя нещо. Не съм чела „Коледна песен“ от Дикенс (всъщност, не съм чела нищо от Дикенс), но познавам добре историята. Всички я познаваме добре. Около празниците задължително излизат поне няколко нови издания, кое от кое по-хубави. Също задължително поне три коледни филма стъпили върху историята на Дикенс, само декорите се сменят. Чела съм и съм гледала интерпретации, но досега не съм попадала на нищо като „12 часа преди Коледа“. Не знам как да я класифицирам жанрово. Ако ме попитат, бих казала коледна фантастика с лек привкус на … и тук би започнало голямото изброяване, защото Десислава Чучулайн е създала една чудна жанрова бъркотия, която обаче е много увлекателна и наистина вълшебна. 

Покажи ми как пишеш, за да ти кажа какво обичаш да четеш. Невъзможно да не разпознаете в тази книга закачките с Тери Пратчет и с Дъглас Адамс. Но това си остават само бегли препратки, уловено настроение и дух на спомени, всичко останало е поръсено с нейните собствени идеи. Много ми харесва това. Рядко ще видите в коледна книга да се говори за книги-телепортери, фантастични същества и други светове. А най-хубавото е, че Коледата не е използвана просто за декор.
 
Нали знаете, как има едни „коледни“ книги, които всъщност със същия успех можеше да се развиват и през лятната ваканция. Но тук Коледата играе ключова роля и в сюжетен, и в социален, и в емоционален аспект. Двамата гавни герои Мария и Николай отдавна са спрели да забелязват магията на празниците. Не става ясно защо, но понякога светът просто така се завърта. Но е ясно, че нито Мария, нито Николай отчитат по някакъв начин празниците, освен по служебните си ангажименти свързани с тях. Лесно е човек да се хлъзне по удобния мързел и да пропусне една година коледната украса, ако няма дете в къщата (без значение, дали детето е на 5 или 30 години). И След това си казваш, че трафикът е голям и по-добре да се прибереш след празниците. И малко по малко Коледата губи онази своя могъща сила да събира семействата през океани и планети. 
 
Мария  се е превърнала в леко цинична жена, а Николай вече е твърде затворен в себе си. Така ги заварват в навечението на Коледа телепортерите. За Мария това е един много странен таксиджия, който изглежда, че не е от „Тук“, а за Николай – призрака на неговия стар приятел Джеймс, който тази сутрин е починал. И двамата биват въвлечени в едно приключение, което в началото далеч не е по техен вкус. Но след това се случват толкова много неща, че ходът на събития се преобръшща многократно. Няма повече да ви разказвам, ще кажа само, че наистина е иделното четиво за посрещане на празниците. Каквото и да бичате, тук го има – приключения, фантастика, коледно настроение, призраки, други светове, магьосници, вълшебни книги, причудливи същества, телепортери, емоции, празнични звънчета и много топлина. 
 
Едно единствено нещо няма откриете тук и с това, Десислава Чучулайн отново излиза от коледните клишета – е романтика. Но не приемайте това като минус, защото от страниците на „12 часа преди Коледа“ ви дебнат толкова много приятни изненади, че няма да имате време да се сещате за романтични мисли. 
И накрая не мога да не отбележа, че корицата на тази книга е много красива и изящна. От цветовата тоналност, през шрифта до цялостно завършената идея е едно нежно коледно бижу. 

"На изток от рая" – Джон Стайнбек (Ревю)

 

  Заглавие: „На изток от рая“

Автор: Джон Стайнбек

Издателство: Колибри
Превод: Кръстан Дянков
 
Брой страници: 568
Година: 2013
 
 
 
Отне ми много години, за да стигна до тази книга. Или тя да стигне до мен. Не съм съвсем сигурна, дали аз вървях към нея или тя към мен. „На изток от рая“ е една от книгите, които майка ми няколко пъти в живота ми ми е препоръчвала горещо, но не натрапчиво,защото като всяка опитна майка знае какъв ефект ще има това върху мен. И понеже съм от онези вироглави магарета, каквото се моля да се излезе собствената ми дъщеря, минаха доста години, преди да посегна към Стайнбек. Но както се случва с почти всяка друга книга, дойде момент, в който от дълго отлагана „На изток от рая“ се превърна в неотложна. 
 
Давам си сметка, че имам право на избор, че мога да избера, която и да е книга, но истината е, че когато някое заглавие се фиксира в ума ми, правото на избор вече няма никакво значение. Предполагам това е усещането, за което хората казват, че книгата ги е „намерила“, „повикала“, макар да не го усещам точно така. То е по-скоро мисъл загнездила се в ума ми, която неспирно настоява „Тази трябва да е, нея искаш да прочетеш, нея и никоя друга. Която и да започнеш, няма да ти дам мира.“ Не знам, дали и вие си имате подобно свределче. Е, моето работи безотказно. 
 

„На изток от рая“ е от онези забележителни творби, които израстват много над своето време, защото разказват безсмъртни истории. Прочитайки я сега, си давам сметка за две неща. Първо, една от причните свределчето да заработи толкова години по-късно е, че подсъзнателно вероятно винаги съм свързвала заглавието й с рeлигиозният аспект на фразата. Не бих казала, че това ме е отблъсквало, но определено не ме е привличало. Не съм получила някакво кой знае какво религиозно образование, макар че чест прави на майка ми, която се погрижи да ми осигури материал, с който да се запозная, в случай, че реша. Тя самата е израстнала, в среда, в която църквата и религията са били по-скоро придатък на законодателната система, неделима част от една дълга върволица кръщенета, сватби и погребения. И най-вече страхопочитание. Към смъртта. Като някаква непела абстракция, която никой не разбира, но трябва да спазва. 
Та дори и така, макар и неспособна да отговаря на евентуалните ми въпроси, тя се погрижи да има къде да търся отговорите си. Не че аз ги потърсих. Че кое дете си създава само домашно? Поради тази причина обикновено избягвам книги, които може да носят религиозен подтект или основа в сюжета си. Не умишлено. 
Второ, нямала съм представа колко греша. Да, „На изток от рая“ опделено носи религиозния скелет с основата на повествованието си –  мита, притчата за Каин и Авел, пренесена, анализирана, интерпретирана и облечена в дар словото на Стайнбек. Сюжетът проследява исторяита на Адам Траск. Адам, който израства в команията на своя брат Чарлз (първата препратка към мита за Каин и Авел, самата идея за който в днешно време вероятно е голям раздел в детската психология). Адам и Чарлз са различни като деня и нощта. И едновременно с това имат нещо неразривно общо, което никой от тях не може да отрече. Имат се един друг. Семейство. Дом. Земя. 
 
Да отгледаш повече от едно дете, да ги сплотиш, да изградиш силна, градивна, положителна емоционална връзка между тях, е може би едно от най-трудните неща в това да бъдеш родител. А бащата на Адам и Чарлз е далеч от това постижение. Но Стайнбек не гледа толкова ограничено на нещата. Той очевидно смята, че и генетиката казва своята тежка дума. Стайбек очевидно вярва в идеята за изконното зло у човека. Зло, причинено не от средата, не от взаимодействието и отношенията с околните, не обременено от времето и тежкия живот. А зло, с което човек се ражда. 
Зло, което расте в гърдите на приемника си и не му позволява да види доброто в заобикалящите го хора и свят. Вещите по темата ще обяснят, коя част от мозъка управлява разбиранията за добро и зло, за морал и коя създава и оформя преценката, защото може би всичко това се дължи чисто и просто на физическа аномалия. 
 

 

Стайнбек е персонифицирал това зло в образа на Кати. Кати е социопат, неспособен да изпита емпатия, неспособна да разбере нещо толкова абстрактно като „добри намерения“ „състрадание“, „грижа“, „обич“.
 
Но както сами може да се досетите, историята заплита съдбата на Кати с тази на двете момчета, за да стигнем отново до повтарящата се тема и затвърждаващите препратки към мита за Каин и Авел, с раждането на синовете на Адам  – Кейлъб и Арон. Само че Стайнбек хвърля нова светлина върху този мит, добавяйки нюанси в иначе черно-белите притчи от Стария завет. Не всичко е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. Или може би е. Просто трябва да свалиш идеализираща пелена от очите си и да погледнеш света – такъв, какъвто е. Има моменти, в които Кейлъб постъпва преднамерено лошо, с ясното желание да нарани брат си, да го уязви, да го принизи, да го стъпче на земята. До себе си. Защото човек обикновено постъпва така, когато самият той е дълбоко наранен. Ние сме хора, изтъкани от споделени и несподелени, признати и непризнати, дълбоко стаени и изложени на показ чувства, уязвими моменти, които лесно ни нараняват. А в гнева си, човек е способен на всичко, най-големи жестокости са извършени от несподелена страст. 
 
Мисля си нещо, би било прекрасно „На изток от рая“ да се изучава в училище. Това са неща, за които младите хора имат нужда да разговарят, въпроси, по които имат нужда да изразят чуствата си или поне да ги смелят сами за себе си. Давам си сметка, че е невъзможно, защото никой тийнейджър не би си позволил такава публична уязвимост. Been there, done that. Но може би ще намерят утеха, в думите на един възрастен, които да им помогне да стигнат до дълбочината на този разказ, който да им помогне да го съпреживеят. Осмислянето и разбирането на собствената емоционалност е не по-малко важно от запомнянето на сухи данни. А „На изток от рая“ кове съзнанието, създава и гради ценности, разнищва емоционалния свят на човека. И го прави много изящно. 

"Вила с басейн" – Херман Кох (Ревю)

  Заглавие: „Вила с басейн“

Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри
Превод: Мария Енчева
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Павел Владимиров
 
Брой страници: 352
Година: 2014
 

Когато затворих последната страница на  „Вечерята“ преди години, първата ми мисъл беше „Как ли изглежда Херман Кох?“ След това отворих негови снимки и си казах „Не може да бъде!“ 
Възможно ли е, човек, който разкрива толкова мрачни и лепкави кътчета от въображението си, да изглежда толкова обикновено? Малко като нелепата логика на агентите по криминалните сериали, които правят психопрофили на разни социопати-престъпници. Това е, разбира се, крайно несимпатично и грубовато сравнение, но усещането, което поражда е подобно. 
 
И „Вила с басейн“ и „Вечерята“, а вероятно и друите му романи биват определяни като психотрилър, но на мен ми е трудно да си ги представя влизащи изобщо в някакви жанрови рамки. 
Разказът на Кох се лее много леко и фино. И може би точно това смразява кръвта на читателя. Лекотата, с която разказва мрачните действия на героите си. Сюжетът е точно това –  психотрилър. Но Херман Кох не натяга напрежението, както се случва в историите в жанра. Той просто ти казва, „Убих гадното копеле и грам не съжалявам“ с тона, с който половинката ти би казала „Виж, взех хляб, може да направим филийки за закуска“.
И точно този контрапункт лежи в основата на майсторството му. Престъпленията, около които се върти сюжета на историите му, са всъщност морални дилеми, дълбоко обременени с емоционалната обвързаност на отношенията между родители и деца. По един много необичаен и малко извратен начин, те са израз на любов. 
Не знам, трудно е да се опише, ако не си го чел. 

Марк Шлосер е семеен доктор, циник по душа и много практичен човек. Ограничил е пациентите си до неголям брой, но пък за сметка на това са прилично богати и известни. Той е отличен лекар и поредствен доктор, по свой избор. А пациентите са бизнес за него. Това не го прави лош човек. Макар и лишена от емоционална тежест, докторската му преценка е отлична и той върши съвестно работата си по начина, по който я разбира. Без да влага нищо повече от необходимото. Марк има чудесно семейство, което обича. Две дъщери и красива жена. Щастливо женен мъж. Което не го спира да изневери на жена си, при това без да вложи особена страст в това. Сякаш животът минава покрай Марк , той съществува незабележимо и посредствено в своето кюше и се чуства прекрасно от този факт. Простично, без големи драми. 
 
Началото на историята заварва доктор Марк Шлосер в очакване на решението на етичната комисия. Негов пациен, известен холандски актьор, е починал след вероятна лекарска грешка от негова страна. Разказът се ниже ретроспективно, започвайки от запознаването на Марк с имено този пациент и разказва за една много объркала се ваканция на неговата вила с басейн. 
 
Херман Кох е хитра лисица. Първо ти разказва една неприятна, но напълно възможна история, каквато може да се случи на всеки, каквато се случва за жалост нерядко на много най-обикновени хора. Героите му се изправят пред ситуация, в която могат да изберат да последват личния си или обществения морален кодекс. С други думи, няма вариант, в който това, което те самите смятат за правилно, да е и законно. Или потъпкваш собствените си разбирания за света, или закона. И за да бъде напълно обречен избора, Херман Кох натрупва емоционаланата тежест на единственото несломимо нещо в този свят – любовта към децата ни.  Така изборът става съвсем простичък – да защитиш ли децата си или не. Вече затънал до шия в тази история, е неизбежно да се запиташ: „Аз какво бих направил на мястото на Марк?“ 
 
И ако успееш да излезеш от този капан, което е малко вероятно, веднага влизаш в друг. Марк имаше ли право да постъпи така?
Той не е нито злодей, нито герой. Един най-обикновен семеен мъж, като стотици други, баща – съпруг, посредствен доктор, който не си дава много зор. В него не дреме древно и изконно зло, което го подтиква да отмъшщава. Той е просто един баща, чието дете са наранили. Вие как бихте постъпили на негово място?

"Полет над кукувиче гнездо" – Кен Киси (Ревю)

 Заглавие: „Полет над кукувиче гнездо“

Автор: Кен Киси


Издателство: Фама
Превод: Мариана Неделчева
 
Брой страници: 358
Година: 2011
 
 
Чувствам се странно, когато седна да пиша за книги от величината на „Полет над кукувиче гнездо“. Тази история е не просто разпознаваема, а емблематична. И като всяка подобна творба и книгата на Кен Киси е била забранявана през годините в различни училища и университети, защото е провокативна, защото обществото е тесногръдо, защото е бунт срещу Системата –  изберете си причина. Всичките са вярни. И нито една не оправдава забраняването й. 
 
Киси написва тази история, подтикван от сцените на които е станал свидетел, докато работи като санитар в психиатрична клиника за ветерани. За прототип на Макмърфи е използвал самият себе си и с написването на този роман заявява своя бунт към тежестта и репресиите на Системата. Бунт, който е актуален и днес и за мое огромно съжаление ще бъде актуален още дълги години напред. Но не това е посоката, в която искам да тръгне този текст, затова ще оставя темата за смазващите механизми на Системата на страна и ще се опитам да уловя онова безтегловно и едновременно с това оловно чувство, което Кен Киси ме накара да изпитам и да ви го предам.
 
„Полет над кукувище гнездо“ разказва историята на едно присихиатрично отделение, в което цари мир и ред на всяка цена, каквото и да коства това на пациентите – от дребни електрошокове до лоботомия. Всичко в името на реда, защото редът е всичко. Без него ние сме животни, анархисти. Никой нормален човек не би си позволил да тъне в безредица и ахархия. Ред трябва да има и сестра Рачид не приема извинения. Но нещата са напът да се поменят, когато в редиците на лудите влиза Макмърфи.
 

Макмърфи е свободолюбив, устат оратор и естествен лидер. Хората се струпват на туфи около него и замлъкват щом заговори. Той е енергичен, необуздан с онова характерно чувство за сарказъм, каквото често вирее именно у такива хора. Макмърфи е бунтар.
 
Той е престъпник и дребен хулиган, когото институциите от години си предават като пинг-понг. Не че и той стои много мирен, де. Но сега прекрачил поредната граница на закона, изправен пред черната възможност да влезе в затвор със строг режим, Макмърфи решава да го играе луд. И попада в отделението на Сестра Рачид – бивша военна медицинска сестра. Макмърфи е като остър камък в добре смазания механизъм на отделението. Той не просто нарушава мира и спокойствието, което Сестрата харесва и за които полага толкова големи грижи, но дори започва да връща малко по-малко самоувереността на останалите пациенти. А това не вещае нищо хубаво в добре подредената клетка на Сестра Рачид. и когато избухва война между намерилите отново гласа си пациенти и строгия ред на Главната сестра, нещата излизат извън контрол и се превръща в битка на живот и смърт – ментална, духовна и дори физиологична.
 

Не мога да изтрия от ума си образа на Макмърфи, наперен и енергичен пред смазващата сила и власт на Системата. И заедно с него си представям и Киси и неговият бунт срещу същата тази тежка, бездушна машина . И това ме кара да харесам този роман още повече. Защото не е самоцелна история от онзи тип искам-да-бъда-писател-затова-ще-напиша-книга. Този бунт, който дреме дълбоко под буквите, ме  вдъхновява, прелива в мен силата и непобедимия дух на Макмърфи,  кара ме да летя високо, да преодолявам всичко, да не се предавам никога и за нищо. А след това разбива сърцето ми. Абсолютно безмилостно.



Има още едно видение, от което не мога да се отърва – образа на Киси и този на Джак Никълсън, в ролята му на Макмърфи, които се наслагват един върху друг, докато се слеят напълно. 


„Полет над кукувиче гнездо“ не е просто книга. Тя е химн, кауза, революция, дух, тя е духът на свободата, тя е ритъмът, който те кара да изправиш глава и да се хвърлиш в боя с всичко, което имаш, въпреки страха, въпреки обречеността, въпреки … Не, не въпреки, а в името на живота и свободата.

"За писането. Мемоари на занаята" – Стивън Кинг (Ревю)

 
 

Заглавие: „За писането. Мемоари на занаята“
Автор: Стивън Кинг


Издателство: Сиела
Превод: Евелина Банева
 
Брой страници: 288
Година: 2016
 
 

Ако сте млад писател или си спомняте какво е да си неопитен писател, вероятно към някакъв даден момент в творческия си път сте се намирали там, в онзи ъгъл, когато идеята ви най-накрая се е разляла на белите листове – сурова, неошлайфана, разбъркана и дори объркана и сте се почувствали заклещени и в пълна безизходица. Ами сега? Какво да го правя този ръкопис? Да го редактирам ли? На мен си ми харесва, не чувствам, че нещо му липсва. Вероятно всеки писател натрупал мъничко опит вече има изграден евакуационен план, съдържащ цяла поредица от коректури и контакти, които всъщност знаят какво правят. Но все някога сте били неопитен писател. И може би това е преломната точка, в която вашият ръкопис или отива в дъното на шкафа или „Мечка страх, мен не страх“, отива при някой по-опитен от вас. А вие чакате първият си отказ, защото макар и изпълнени с надежда, силно ме съмнява, който и да е прохождащ писател да очаква, че всички литературни врати ще се отворят пред него и ще го приветсвтат с червено килимче в мига, в който си е показал носа навън.

Разбира се, може да сте от онези 0, 000000000000000001 % от  писателите, които са абсолютни самородни таланти. И още щом напишете списъка с покупки за магазина, някой издател вече е говот да го публикува в този му вид, защото стилъв ви е прекрасен и няма нужда от редакция. Всичко, което излиза от ума ви и сърцето ви, е абсолютно готово да се влее в ума и сърцето на читателя. Ако не сте обаче от тези надарени хора, то ви чака много работа, много четене, много пренаписване, колебания и много борба, защото днес писателите сякаш станаха повече от читателите. 

Та ако сте попадали някога там в онзи ъгъл, отчаянието несъмнено ви е тласнало към наръчниците за писане. Естетвено е, човек да потърси границите на способностите си, да потърси утъпканата пътека на опита, която може да ви помогне да канализиране и подредите идеите и труда си. Разбира се, това също не е лесно решение. Наръчници много, но вероятно не всеки би ви допаднал. За щастие всички сме различни и се стремим към различни неща. Та със следващите редове, ще се опитам, без да ви препоръчвам каквото и да било, да ви разкажа две-три думи за наръчника на занаята на Краля. 

Да напишеш книга за писането е доста самонадеяно начинание.
Разбира се, първата ми мисъл е, ако някой знае как да го направи,  то това е Кинг, защото този човек пише като титан. Но това не означава непременно, че е Светая Светих на занаята. И край! Щом прочетете книгата, ще сте готови за покорите света. Но все пак съветите, които си позволява да даде Кинг са доста практични. А и на мен като читател винаги ми е било интересно да вляза зад кулисите, да застана до пишещата му машина и да надникна в навиците му, да си отговоря на хилядите въпроси, които прекосяват ума ми, докато чета книгите му.

Кинг споделя своя опит и част от исторята си. В първата част от книгата, разказва за собствеиния си творчески път, за хилядите откази, за желанието си, за отчаянието си, за трудните моменти и невероятния късмет, за постоянството, за успеха, с който се отплаща труда. И ако има нещо, което съм научила от този споделен опит, е именно, че трябва работа, работа и пак работа. С муза или без, историите няма да се разкажат сами. И ако има нещо по-трудно от това да излееш душата си, то е да успееш да накараш читателя да почувства радостта и болката ти, да я изпита със собствените си нервни окончания. 

Във втората част Стивън Кинг навлиза в техническите детайли, обяснявайки много сбито и в същото време подобно процеса на работа, който самият той си е изградил, прилагайки редица примери, с които да облече нравоученията си в смисъл.
 
„За писането“ сама по себе си, няма да е достаъчна да се превърнем в следващия Кинг, но определено бихме били глупаци, ако вирнем глава и кажем „Те ще ми кажат как да пиша“. Невежеството е блаженство, но е лъжовно блажество. Така че, дали просто от любопиство и любов към литературата като мен или защото може и да си откднете някой и друг съвет от Краля, вярвам, че ще ви бъде интересно да хвърлите око на „драсканиците на един драскач“, както типично в свой стил се определя и самият той.

"Верига от злато" – Касандра Клеър (Ревю)

 

Заглавие: „Верига от злато“
Автор: Касандра Клеър


Издателство: Ибис
Превод: Вера Паунова
 
Брой страници: 572
Година: 2021
 

Нова книга на Касандра Клеър винаги е малък празник за нашата библиотека поради редица причини, но най-вече защото обичам света на Ловците на сенки. А „Верига от злато“ ме връща точно там, открехва масивната врата и аз потъвам в сърцето на Лондонския университет. Но по-интересното е, не къде, а кога.
Светът на нефилимите този път носи онази викторианска тежест и красота, характерна за началото на ХХ век. Разбира се, това са времена, в които би било абсолютно недопустимо една жена да борави с оръжие или дори да носи панталони и Касандра Клеър, съвсем в духа на епохата, отдава малка чест на етикета във висшето обществено, което за мое огромоно щастие успява единствено да създаде редица нелепи ситуации, от които нейните герои ще трябва да намерят изход. И естествено малко забавление за нас читателите.
 
Уил и Теса (познати от трилогията „Адските устройства“) отглеждат децата си, Джеймс и Луси, в спокойни времена. Демоничната активност е рядкост, а младите Ловци на сенки знаят за демоните повече от книгите, отколкото от истински сблъсък с такива. Но това освен благословия, крие и редица опасности, защото макар и добре подготвени младите нефилими са по-скоро свикнали да патрулират, при това с известна досада, отколкото да участват в истински битки. Но нефилимите са на път да се сбогуват с това подмамващо спокойствие, което ги дебне от години, защото в Лондон върлува силен демон, какъвто Ловците на сенки не са виждали от години. Отровата му е смъртносна, а атаките му – планирани.

Историята проследява Корделия Карстерс, която тъкмо е пристигнала в Лондон заедно с майка си и брат си. Корделия се надява да окрие начин да докаже невинността на баща си, който е задържан от Клейва, заради тежко престъпление. Майката й пък се опитва да възстанови името на семейството сред кръговете на нефилимите, като намери подходяща партия за децата си. А брат й, Аластър, изглежда си е същият задник, какъвто го помнят Джеймс и неговите приятели – Веселите крадци, от Академията. 


Джеймс й Луси Херондейл, деца със смесена кръв, потомство на Ловец на сенки и магьосница, сякаш са свикнали със своята демонична кръв и способностите, които вървят с нея. Но балансът си остава все така нарушен, те никога няма да бъдат като другарите си – чисти нефилими или поне никога няма да го почувстват така, не докрай. Но нека не забравяме и чии деца са. За мое огромно удоволствие и двамата носят самочувствието на добри войни, каквито са, сърцата на прекрасни приятели, каквито са и разума и емоционалността на Херойндейл, каквито също са. 

Когато демоничните атаки започнат да взимат жертви, младите нефилими се обединяват около нуждата си да спасят своите приятели. И в тези моменти, всички вътрешни терзания и страхове остават на заден план, защото няма нищо по-важно от живота на приятел и от призванието да защитаваш. Веселите крадци трябва да намерят начин да създадат противоотрова, да открият кой дърпа конците на този демон, какво цели и как да спасят приятелите си. И ако това означава да съблазнят някой и друг долноземец, да поискат услуга от магьосник или просто да влязат с взлом в нечия лятна градина, те са повече от готови да го направят. 
 

Задължителна част от историите на Касандра Клеър са разбитите сърца и несломимата любов, готова да се изправи пред целия свят, за да защити другата половинка от сърцето си. А Джеймс и Корделия са още в началото на своя път, което за мен означава само едно, ще имам още много възможности да се насладя на техните моменти. 

И разбира се, когато говорим за разбити сърца, не мога да не спомена и Анна Лайтууд, мой изключително любим образ от Света на нефилимите. Анна Лайтууд е… ами първо тя е Лайтууд до мозъка на костите си – силна, уверена, неподвласна на ничия воля или мнение. Тя е абсолютен шок за своето време, защото просто отказва да са следва правилата, когато те са глупави или когато просто имат за цел да й кажат, какво трябва да прави или да не прави. Анна Лайтууд играе в своя собствена лига и го прави по забележителен начин.
 
Нямам търпение да се върна отново в Лондонския институт  и в същото време искам да се насладя на сладкото очакване от продължението на историята.  „Chain of Iron“ вече е при мен и чакам да ме повика.